Моят Алфи или само бройкаджийте ли знаят как се внася творчество в отношенията?

    „Хайде!“-подкани ме с лудите си очи и силно дръпна ръката ми. Тръгнах и не пусках тази ръка. Знаех, че пак ще ме отведе на някое чудно място. Търсех я и я обичах. Обожавах тази припряност макар не винаги да се чувствах сигурна. Попивах всяка дума и всеки нов детайл. Обичах и тия две луди очи. В тях винаги се четеше много повече от това което отронват устните… Много се взирах в тях и много отговори не намирах. Понякога бяха безплътни, когато се срещнат с неотменната болка.
Стисках ръката ти и леко стъпвах в снега. Държах те не за да не падна, а по-скоро заради самото докосване. Обичах когато се качим в претъпкания градски транспорт и бледозеленото ти шалче докосва косите ми. Беше слънчев зимен ден. Още един вълнуващ ден. С теб. Мислех, че скоро няма да те видя и усилено се наслаждавах дори на разговорите които провеждаше с други хора.
Стоях в претъпканото кафене сред глухата музика. Под покрива на 8ма палата звука се носеше някак глухо и сякаш попиваше в паркета. Сред многото хора наблюдавах от стола си как разговаряш. Небрежната ти коса през която съм прокарвала пръсти милиони пъти и бих го правила още толкова…Начупените кичури. Хубавите рамене. Прекрасната гладка шия. Корема…Пак си бързал и си сложил смачкана блуза. Дънките…Носиш ги умопомрачително ниско…И отново без бельо…Дланите ти – изсечени и с дълги прави пръсти…И този който говори с теб понякога се чувства жена. Дори понякога се мъчи да запомни движенията ти за да ги използва. И в цялата тази какафония много женски погледи се спряха и гледаха това което виждах аз…Но ти не отвърна на нито една. И изучаващата ми физиономия се разтегна в самодоволна усмивка…
Кипях от щастие, че те виждам и скачах около теб като кученце. Понякога се смущаваше а понякога изненадващо започваше да отвръщаш и тогава се целехме със сняг или политах във въздуха на ръцете ти…Понякога ми даваше съвети и тогава се чувствах толкова важна…Не слушах какво точно трябваше да правя защото шума от щастливото ми сърце заглушаваше думите ти. Знаех, че най-трудното нещо е да се загрижиш за момиче. А ти го правеше за мен. Понякога на шега, друг път инстинктивно…Понякога само заради закачливата ти усмивка ти разказвах как съм се ударила или как съм паднала. Ти навеждаше хубавата си глава в страни и се усмихваше снизходително…
Смрачаваше се. Вече се успокоих и приказвахме на път към моя дом. Прекрасният ден заедно свърши…Изпрати ме в тъмното и ми подаде торбичката с подаръци които си бяхме купили. Притисках те силно и мълчах. Чудех се само на мен ли ми се иска да кажа „зарежи всичко и да се видим утре,а?“ Обаче знаех, че вместо да послушаш сърцето си ще сметнеш, че става „твърде сериозно“ и ще смотулевиш нещо, че си зает. И аз мълчейки те целунах и се обърнах към вратата. У дома бях посрещната от други емоций и се движех като пияна…Нямах търпение да си легна, за да заспя с мисълта за теб, а може би и за да те сънувам…
На сутринта отново грееше слънце,събудих се рано, към 8. Точно бях взела душ и гледах снега през прозореца, когато … ти се обади. „Къде си?!“….Сърцето ми биеше бясно… „Искам да те видя…“ Не помня ден в който така светкавично да съм изсушавала  косата си,скачала в дрехите си,и да и тичала в снега до кръстовището…
… Отново стиснах ръката ти за начало на още един прекрасен ден…

В 90% от връзките еуфорията се е дължала на самата мен.Самата аз съм изпитвала безпричинно щастие и удоволетворение. Открих нов свят в който някой съзнателно се старае да направи миговете с теб запомнящи се, планира и мечтае да сподели всичко което го вълнува с теб. Това са онези 10% които не са ми давали да изпитам истинска привързаност. 10% процента които ,променят,даряват,учат,ощастливяват и правят от мен един напълно нов човек.