Smokinka

едно малко женско намерение

Мисия родител – неуспешна

Напоследък много хора въобще не разбират от общуване. 
Не казват мили неща, не умеят да утешават, могат само да бъдат „честни“ и да казват „каквото мислят“.
Това е думата – оправдание , когато не искаш да използваш повече от 3 мозъчни клетки при диалог. Не си толерантен и не можеш да мислиш за друго освен за собствената си гледна точка.Особено е неприятно, когато си такъв с най-близките си, а всички знаем, че точно към тях най-лесно губим търпение.
Майка ми много често при липса на тактичност и търпение изсипваше отрицателните си оценки връз някой нещастник, дръзнал да се допита до мнението и.
И заключаваше по Цезарски “ трябваше да излъжа ли?“
Като че ли е голяма гордост , да не умееш да прецениш ситуацията и да щадиш нечий чувства. Направо за медал!
И все повече забелязвам, че хората не намират почти никакви причини да крият мнението си. Или да лишат някого от критика и коментар. Напротив, развяват „позицията “ си насам натам, ако ще и да е най-идиотската глупост! Важното е да се изразява уверено и високопарно и да завършва с „Казах!“ Та и слушателите с 3 мозъчни клетки да кажат „Уау, за да е толкова крайно и смело изказването, трябва да е вярно!“
Ей такива хора много мразя…
Станало е модерно, да не си мълчиш.
Преди да порастна майка ми имаше грозен навик. Докато се приготвя да изляза, тя си имаше едно място, отбелязано с „Х“ на пода в коридора. Заставаше там на буква „ф“ или както татко казва „Казанлъшка стомна с две дръжки“.
Безмилостно и без въобще да си й искал мнението,започваше монотонно:
„С тази рокля не си хубава въобще…От блузата ти виси конец. Панталона няма ли да го изгладиш? С тази прическа въобще не те харесвам. Какви са тези комплексарски обувки? Как можа да се гримираш така?…“
Колкото и да си темерут като си тийнейджър, не може да не ти влезе някоя гнусотия през ушите. И после ти е малко трудно да се усмихваш и забавляваш…
И без това с нея не сме били никога близки. И без това измолвах излизането с мрънкане и нерви. И без това като напълнях, трудно събирах смелост да имам самочувствие. Но СЪС това чашата преля… Един ден се хванах как си представям, че прерязвам гърлото и докато изброява дефектите ми и кръвта й започва да шурти по грозната и измачкана блуза…Такива са фантазийте на безсилния.🙂
После порастнах и започна да не ми пука за нейното мнение. Бях уверена в себе си и с времето все по-малко думите и докосваха вътрешността ми. Един ден, тя пак дойде на това място и започна да ми опява. „Моля , остави ме да се приготвя на спокойствие.“
– Пха! – последва като отговор, пренебрежителна усмивка и нагло полюшваща се мазна гушка. „Махни се, моля, не искам съветите ти.“ Все още възпитано, но твърдо казах.
Никаква промяна. Тя била „честна“ с мен, разбирате ли?
След секунди, сама не се усетих кога съм я хванала здраво за жестикулиращите китки с които образно обясняваше моята грозота. Избутах я рязко на заден ход в дневната и затръшнах вратата пред носа й. Грубо.

Тя повече не дойде на това място.

Най-грозно спечелената ми война.

Разбира се, тази бедна жена ме е наранявала съзнателно хиляди пъти, но аз помня историята с картофите* и все по-рядко си позволявам лукса да я мразя за всичко.
Важно е да давам личен пример, че трябва да си добър ВЪПРЕКИ.
Лепнала съм и етикет „Идиот, но ми е майка“ и правя необходимото да не загубя себе си…

Спомних си всичко това, защото скоро моята първа братовчедка има бал.
И в разговор тя ми спомена как баща й и сестра й не са харесали роклята й.
А тя е прекрасно и добро младо момиче, което желае одобрението на баща си и беше на седмото небе, че е осъществила мечтания тоалет. За разлика от повечето абитуриентки искаше нормална рокля, а не някоя с която да и видим анатомията.
Пак ми присяда на гърлото макар, че уж не е кой знае какво. Ето как хората на които държим и обичаме , могат да ни наранят. С лекота. Те пък от своя страна са поставили личното задоволство пред това да направиш другия щастлив с една добра дума.
И надявам се всички разбирате, че не говоря за лицемерие, за някакъв педагогически подход или дипломация. А за една човещина, да умееш да пренебрегнеш онова което е в теб (и много често е само твоя гледна точка) и да дадеш на някого крила.

„Пазете се далеч от хора, които се опитват да смалят амбицийте Ви.
Дребните хора винаги го правят, но наистина великите, умеят да ви накарат да се чувствате, сякаш и вие може да станете велик!“ Марк Твен
Спомних си какво гледах и веднъж по Дискавъри. Млад гмурец беше открил съкровище, беше само на 22 и всички изпаднаха в дива радост когато изплува с ценния предмет. Камерата снимаше как го изтеглят от водата и в този велик момент, той не мислеше за личната си радост и успех, а за това което му е тежало. Недоверието от близките. Първото което каза, след като излезе от водата беше „Родителите ми никога не вярваха че ще успея, те дори не искаха да бъда водолаз!“
Съветът ми за всеки млад човек, с достатъчно вяра във правилните си възгледи е да мисли синтезирано и да действа търпеливо за личният си комфорт и щастие.
Някога татко се опитваше да ме научи как да не бъда плаха, и да не си тръгвам от никъде преди да постигна целите си. Тогава не знаех как се прави и действах пораженски. Цял живот съм си тръгвала след първото „не“.
После видях, че има нагли хора които сякаш не чуват „не“то, упорстват, досаждат, тормозят и накрая получават „да“. Отвращаваха ме. А аз се научих на най-трудното.Как да ми отговарят със „да“ или да постигам успеха сама. Най-полезното което получих от майка си като урок, е да се справям сама и да не очаквам никаква помощ и подкрепа.
Това ме направи по-силна, самоуверена и забравих какво е да загубиш в диалог, в контакти, в служебни амбиций и най-важното – в мечтите.

 

*Ето историята за картофите🙂 :
Учителка в детската градина измислила за децата в групата следната игра: всеки трябвало да донесе торба с няколко картофа, като всеки картоф носел името на човек, когото детето мразело. Следователно колкото хора мразело детето, толкова картофи щяло да донесе. Някои деца дошли с два картофа, други с три, а някои и с пет.
Учителката им казала да носят със себе си торбата където и да отиват, дори и …в тоалетната, в продължение на една седмица. Дните минавали и децата започнали да се оплакват от неприятната миризма на развалените картофи. Тези с по пет картофа носели на всичкото отгоре и по-тежки торби.
След една седмица децата си отдъхнали, защото играта най-накрая свършила. Тогава учителката ги попитала как се чувствали през тази една седмица.
Децата започнали да се оплакват колко трудно им било да мъкнат навсякъде със себе си тежките и миризливи картофи. Накрая учителката им обяснила смисъла на тази игра:
– Същото се случва, когато таите в сърцето си омраза към някого. Смрадта на омразата ще отрови сърцето ви и вие ще я носите наавсякъде със себе си. Ако ви е трудно да понесете миризмата на развалените картофи за една седмица, представете си какво е да носите отровата на омразата в сърцата си до края на живота си?
Изхвърлете омразата от сърцето си… Да прощавате е най-доброто отношение към другите. Научете се да забравяте и да прощавате!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on 17.05.2012 by in MY POINT.

Навигация

%d bloggers like this: