Smokinka

едно малко женско намерение

Коя е тази сила

която ни кара да търсим СЕБЕ СИ?
Защо просто не си вървим по течението, не се задоволяваме със самия живот?
Защо не оставяме всичко на съдбата, а все сме в търсене на личния си мир?
Защо човек мечтае за едно, докато му се случва друго?
И защо живота ама хич не се връзва с нашите планове и винаги за постигането на мечтите ни
се искат мускули, здрави нерви и упоритост.

Хванах се, че от някъде 3-4 години съм се спуснала по бързея
и истинското ми Аз, остана там някъде горе.
Стоеше мълчаливо и безучастно, наблюдавайки отдалечаването ми.
И най-малкия спомен за ония времена, събужда сърцето ми по друг, по-истински начин.
Но над него има толкова мъка, сива като стотици слоеве мокава, подпухнала от сълзи…
Едва се долавя туптенето на ония светли и красиви търсения.
Май това беше младостта.
Оная лудата, бурната, дето е неуловима и неконтролируема.
Караща зрелите да се чувстват безсилни и постни.
Тогава очите ми светеха най-силно, усмивката ми бе най-искрена, а
тялото ме отнасяше винаги там, където го водеше сърцето.
И нямаше компромиси, нямаше търпение, нямаше смирение, нямаше шамар, който да укроти опърничевата.
Такъв човек не бива да иска всички да са щастлви.
Това е неговата бавна смърт.
Желанието да видиш одобрението в нечий очи, които сами не знаят пътя си, е като да изсипеш чаша вода в море и да очакваш то да стане по-голямо.
И тогава спираш да мислиш и правиш това или онова… И се стапяш, като полиетиленова бутилка в огъня. Имал си съдържание, което са
изсмукали, започваш да се обезформяш, докато се превърнеш в лепкава частица, незабележима в голямото сметище.

Често си мисля, какво БИХ искала да правя, ако не правех това или онова.
Ако имах време за еди какво си, или пари за еди какво си…
Мечтая пръстите ми да докосват маслото поне два пъти в седмицата.
Да завърша проекта си за колиета и да заснема фотосесията за тях.
Да реставрирам мебели и да декорирам интериор…
Да направя лампата си от стари бутилки от парфюми…
И докато го мисля, работя, дните ми минават и аз все по-бледо виждам образа си там горе зад бързеите.
Защото с времето се превръщам в това, което правя.
А то не е нищо особено.
Пешка.
И не искам да си лягам с мисълта, че съм пешка.
Не искам и децата ми да виждат пешка в мен.
Искам делата ми да показват коя съм.
И дали ще мога зависи само от мен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on 04.09.2012 by in MY POINT.

Навигация

%d bloggers like this: