ОМГ – УНГ!

За пръв път в живота си бях в болница.
Гнусно е.
Две мнения няма.
Понякога се чудех, дали докато се лекувам от едно, в тези гнусни кенефи не мога да лепна друго…
Стресната като пекинез, сложих торбичката до себе си и потънах в разтегнатата пружина, като във вана.
Скоро се заехме с изследвания и разбрах, че в 18.00 ще започне  лечението ми с антибиотик.
Гъгнеща, се запознах с приятелката си по легло, която по-късно щеше да играе
ролята на моето развлекателно и успокоително.
Любопитна и приятна, дружката се държеше все едно е на парти.
Дърдореше и се кикотеше, което в самото начало и в моето състояние ми се виждаше налудничаво и неуместно.
После разбрах,че е вид оцеляване и инстинкт за самосъхранение.

Дълго се взирах в олюпената боя на нощното шкафче. Приличаше на малка принцеска.
Мъчно ми стана за мен, за държавата, за децата ни,за болните, за всичко ми домъчня…
Четох инструкций как да се държи „хоспитализирания“.
80% от правилата се нарушаваха от самия персонал.
Като малък кокошарник къркореше кабинета на сестрите, които
не стига, че се обучаваха на нова програма, ами и ние им бяхме на главата.
Всички пуфкаха с еднаква сериозност и досада и разтърчаха бели чехлички из коридора.
Първата ми нощ беше кошмарна.
Абсурд да заспя, 5 дни не бях спала заради гърлото през което едва преминаваше конец.
Вторачвах се в отраженията от стъклата и си мислех гадости.
Мъчех се да мисля хубави неща, но дългото безсъние ме навеждаше все на мрачни
кошмари и халюцинации. В един миг отварях очи, за да се отърва от мрачните
картини и да се успокоя.
Май бях вдигнала кръвно. Чудех се дали да ида при сестрата да го измери.
Пулсираше в гърлото ми. Имах чувството, че ако се закашлям и сърцето ми ще изкочи.
Плувнала в пот и така неспокойна заспах с хрипове чак към 4 и половина.
В 6 .00 някой ме повика по име. Отворих очи. Гледам жена до мен и жена пред мен.
Гледам, гледам….Незнам къде съм.
Мисля…Мисля и след минута загрявам, че не е било сън.
Верно съм си в болница.
Спомних си оня гаден филм с един дето беше в кома и през това време срещаше страховете си.
Накрая се самоуби като скочи от „въображаемата болница“.
Та мислех си, дали и аз не съм в такава нереалност.
С готовност щях да си цепна вените с шишенцето за аналгин.
Но един ден видях любимия човек и разбрах,че не сънувам или е сън, ама по-хубав.

Изведнъж установих, че човек понякога има нужда
да се изолира, без телевизор, без телефон, сам ей така да размисли.
И аз чак започнах да харесвам това място.След ден, приятелката ми я изписаха.
Останах сама.

На нейно място дойде една глуха жена.
Махнаха и с пренебрежение „Уф, тя па не чува!“
Ако“ Уши Нос Гърло“ не е мястото където да имаш право да си глух, то къде?
Излизам да си взема кафе, а в коридора камера ме снима по чехли.
Роми чакат да излезе новородена рожба.
Не случайно във всички тъжни оди, се споменава ромския смях.
То е като закон за енергията. Независимо колко ти е насран живота,
смехът не се ражда, нито умира, само минава от еднин ром, в друг.
Прибирам се пак по чехли в тихата си стая.
До мен е дошла една туркиня.
В болницата всички малцинства имат по едно малко „висшу“
Всички до педантизъм повтарят грешно медикаментите към които са алергични,
или пък които трябва да им се дадат или които са пили преди.
И заекваща, моята съседка ми казва, че е алергична към капки за нос, защото
докато открият че страда от синузит, е прекалила с тях.
И какво мислите и предписват ? Антибиотик и капки за нос.
Припряна сестра с гръб колкото двамата братя Пулеви един до друг ,
уверена в персоналната си компетенция се възмущава „Ама вие казахте ли, че сте алергична“
Цялата стая се тресе…Абе жена, Айше не знае в кой щат е, ти я питаш какво е алергия.
„Казах, дааа! “ – Лъже оправно и клати възпален нос туркинята.

Още един ден и си отивам.
Последна визитация.
Минавам – няма ми ги гадните полипи.
Но глухата баба има проблем – Оле! Още полипи!Ще трябва да останете още! – Възкликва докторката- Хаджиламбрев, я вижте!
Хаджиламбрев с лице на Ути, върху два метра тяло, компетентно надниква с прожектор и пита смутено бабата:
– Вий кво закусихти?
– Сирини! – казва бодро тя.
– Тва е сирене, бе , докторе, кви полипи…